Долината на Смъртта е национален резерват в САЩ, който се намира в източната част на Калифорния, почти на границата с Невада, и се явява най-ниското (на 86 метра под морското ниво) място в Западното полукълбо и най-горещото място на Земята. Тя е на 3 часа път с кола от Лос –Анджелес. В южната част от Долината на Смъртта е разположена плоска и равна глинена равнина – дъното на сухото езеро Рейстрек-Плей, което се нарича Долина на движещи се камъни(Racetrack Playa).
През последните десетилетия са наблюдавани стотици камъни с размер от футболна топка до камъни с тегло половин тон, които се движат на различни страни, оставяйки видими следи, движейки се ту по единично, ту на групи – и нехармонизирано, и в паралелни траектории.
Тези бягащи камъни оставят зад себе си мръсни плитки бразди, които са много еднородни по своите геометрични параметри. Това показва, че прилаганата към тях сила е постоянна, както и говори за равномерност на натиска. Камъните се движат отгоре по слабо наклонената повърхност със скорост, както се предполага, няколко метра в секунда. Следите от движението се запазват до 7 години.
Бягащите камъни се изучават повече от петдесет години, но ни една от хипотезите за природата на този феномен- камъните пълзят по тънка коричка лед, или се преместват от вятъра и т. н. – не дават някакво приемливо обяснение.
Освен това дъждовете в долината са голяма рядкост, а следите , оставени от камъните , не рядко са насочени срещу господстващите в долината ветрове.
През 1996 година Паула Месина, аспирантка от нюйоркския университет в областта на науката на Земята и околната среда, направила снимки и картографирала намиращите се там 162 камъка, като използвала сложна техника и след това получените данни били подадени за обработка от компютър .
Освен това дъждовете в долината са голяма рядкост, а следите , оставени от камъните , не рядко са насочени срещу господстващите в долината ветрове.
През 1996 година Паула Месина, аспирантка от нюйоркския университет в областта на науката на Земята и околната среда, направила снимки и картографирала намиращите се там 162 камъка, като използвала сложна техника и след това получените данни били подадени за обработка от компютър .
Станало ясно, че най-дългата следа – почти 900 метра и в почти права линия, била оставена от малко камъче. Картата се оказала с висока степен на съгласуваност на направлението на следите на движение( камъните основно „пълзят” на север- североизток, но се отбелязва някаква елементарна хаотичност и случайност. Правотата и дължината на следите очевидно не зависят от размера и формата на създаващите я камъни, а се определят от географското място на началото на движението.
Направен е още един опит да се даде обяснение на този феномен – камъните се преидвижвали благодарение на уникалния релеф и създаващите се от това въздушни течения. За съжаление и тя не звучи убедително, а и наистина никой не е видял или заснел, как камъните пълзят – нито по коричка лед, нито под въздействие на турболентност , в това най-горещо място на планетата…
